Пътят и пътната настилка като източник на стрес


Странно е, че павираният път е бил открит от сляп човек, а не от човек с нормално зрение. Изглежда че слепите хора са имали по-голяма нужда от павиран път, отколкото виждащите. Консулът Апиус Клаудиус Каекус (каекус—сляп) през 312 г. rip. н. е. накарал своите слуги да постелят Виа Аниа с плоски базалтови камъни, за да не се загуби по време на своите разходки и лесно да се прибере у дома си. Така се родил павираният път с каменна настилка.

Още тогава Апиус Клаудиус Каекус разбрал, че пътят трябва да изпълнява две задачи. От една страна — да осигурява възможност за гладко движение и леко ходене, от друга — да изпълнява известни направляващи функции.

Пътят и днес има тази двойна задача: 1) да осигурява на движещите се е голяма скорост превозни средства гладко движение и ефикасно сцепление с пътната настилка; 2) чрез пътни отклонения и кръстовища да „води оптически” водачите на МПС.

Ако пътят не отговаря напълно на тези две изисквания, той също се превръща в значителен стресор. Добре познатите на всеки автомобилист непрекъснати повреди на пътната настилка (дупки, бабуни, пропадания) и нарушаващите сцеплението фактори (дъжд, сняг, лед, кал, слана) са твърде опасни стресори и често създават тежки и опасни положения.

Кой ли не е пътувал нощем, в мъгла, по мокър или заледен път! Оптическата направляваща функция на пътя се налага в страните с развит автомобилен транспорт. Там проблемите произлизат предимно от надценяването на оптическото направляване или от субективното му тълкуване

Пътищата със съвременна настилка са по-леко и по-сигурно прохо, по-добре направляват и водят, но същевременно подбужлят към бързо каране. Създава се положение, при което пътят започва да води шофьора, а не обратно!

Възникват опасности. Една от тях е, че водачът получава все по-малко предупредителна информация от своите сетивни рецептори за риска, който поема със своите действия. Усетът му за управление става все по-уязвим.

За балансиране на това положение, което вече дава повод за тревога, са необходими сигурна шофьорска практика и по-голяма предпазливост. Ако те липсват, тогава насладата и опиянението от голямата скорост излизат на преден план.

В това е и най-голямата беда. Ако шофьорът не успее да се овладее, рано или късно ще бъде въвлечен в беда. Пътят обаче не е само земя под колелата, не е само посока на движение, а е и жизнено пространство. Всяко живо същество се нуждае от известно жизнено пространство.

Без него не можем да си представим живота, движението, дейността. Не е необходимо да се доказва, че потребността от пространство на движещия се с автомобил е много по-голяма, отколкото на пешеходеца.

Вследствие на урбанизацията обаче това пространство намалява значително, защото все повече хора се движат с автомобили, а при определена градска структура понататъшното разширяване и увеличаване на пътищата е невъзможно.

Ограничаването на жизненото пространство се отразява и върху поведението на хората. Интересен пример за това е поведението на животните, когато защищават своята територия. Водено от своя унаследен инстинкт, животното определя своя територия и я брани от нападение или заграбване от друго животно.

Кучето скрива по един кокал на всеки ъгъл и с това очертава границите на своето владение. Ако крава или овца случайно попаднат в него и не се интересуват от поставената маркировка, кучето остава спокойно.

То обаче брани територията си от другите кучета. Защищава своята империя със застрашителен лай и ако той не помогне, преминава в нападение. Кучето може да влезе в най-див, близък бой в интерес на запазването на границите на своята територия.

Бойният му дух е най-силен, когато води бой на собствена територия, близко до границата намалява, а извън нея изчезва напълно. На собствена територия се проявява винаги най-висок боен дух.

Естествено тези граници дори и при животните не са абсолютно постоянни. Всяко животно си има известна територия, на която се чувства в най-голяма сигурност. Човекът е едно от най-подвижните живи същества. Това се отнася естествено и за стремежа му да притежава и да брани своята територия.

Автомобилът, тази „пътуваща кутия”, като че ли е специално предназначен да заснема онези страни на човешкото поведение, които са свързани със защитата на собствената територия.

При приближаването на друго превозни средство (както при „нарушаването на територията”) у всеки водач на ЛПС се надига бойно настроение за отбрана на собствената територия.

Тези териториални нарушения в движението не са случайни, а хронични явления, с които се срещаме постоянно при преминаване в друга пътна лента, при неспазване на дистанция, при паркиране и др.

Тъй като тези стресори ни засягат от „непосредствена близост”, те заслужават особено внимание.
От социално-психологичните изследвания е добре известно, че нарушаването на известни териториални измерения води до натрупването на емоции, до емоционални избухвания и при определени условия може да доведе и до невротични и психо-соматични смущения.

Днес тези изследвания се имат предвид при планирането на жилищата и градовете. Стремежът е да се създадат за хората поносими пространствени условия и да бъде задоволена потребността им от минимална собствена територия.

Да се надяваме, че това ще бъде осъществено и в транспорта, като например бъдат определени собствени места за паркиране.

Be Sociable, Share!

Leave reply

*
Back to Top